Дякон Игнатий-Левский
Акростих
Д жингиби ме нарекоха турците-
Е дин джин, сянка, дух неуловим.
М оят народ, за който бях тръгнал курбан да ставам, зовяха недостоен,
О тцеругателите не разсъдиха-
Н епознат бе ликът ми, срещах се тайно с съратници,
Ъ гълче скрито в над сто свети места.
Т ам, в обителта сопотска, бях шест години послушник на вуйчо си.
Н авръх Великден хвърлих расото, отрязах косите си-преродих се в Апостола.
А з не издадох ни едно тайно име, споменах малцината, дето не бяха в родината.
И маха снимка и думата на Стефана, богатия търновец.
М атей Миткалото и Христо-Големия-най-верни другари ми бяха.
П ътят Голгота от де ще минава те не разбраха.
Е дин от верните ми заместници в Хасково
Р елсите накапа със восък и гаечен ключ изработиха.
И маше и предатели като Общия.
Я сно им каза и хаджи Станьо: „Свобода на България ми трябва, ефенди…“
Т айният шифър изработи Зографина
А ТСК („Аз и ти сме от един комитет“)-думах им пламенно.